Руските варвари в Източна Прусия. “Armageddon: The Battle For Germany 1944-1945″

by ExtremeCentrePoint on Thursday, 6 September, 2007 · 53 comments

in Европа, История, Русия, Терор и Комунизъм

 

Германците са жестоко наказани в последните години на Втората Световна Война. Налага им се да плащат с лихвите за престъпленията извършени от Вермахта и СС на територията на СССР. Източна Прусия изживява терор и ужас, какъвто не е имало по тези земи от времето на Чингиз Хан. Макс Гастингс е един от ведущите британски историци. В новата си книга ‘Armageddon: The Battle For Germany 1944-1945′, на базата на дългогодишни изследвания и разговори с очевидци, той описва събитията в последните месеци на Втората Световна Война.

Първото навлизане на руски войски в източните провинции на Германия става през октомври 1944, когато части на Червената армия завземат няколко погранични села. След пет дни те били отблъснати от там и пред очите на хитлеристките войници се открива невероятна картина.

Едва ли и един цивилен е успял да се спаси. Жените били разпъвани на вратите, влачени по земята и изнасилени, мачкани с танкови вериги. Децата били зверски убити. Стотина френски военнопленници, които работели в селата, били разстреляни от предполагаемите освободители. Същата съдба постигнала и обявилите се за германски комунисти. Действията на червеноармейците не са били проява на безсмислена жестокост – това бил методичен садизъм, не различаващ се от нацисткия:

„ В двора на фермата стоеше каруца, в която разпънати с пирони в китките имаше няколко голи жени – докладва войникът от фолксщурма Карл Потрек (Karl Potrek) – Близо до големия опустял двор се намираше плевня; на всяка от двете и врати с пирони беше закована гола жена. В къщите намерихме общо 72 жени и момичета, а също така и един възрастен мъж – всички те бяха зверски убити; някой от тях имаха дупки от куршуми в главата, а на някой бебета, главата беше просто размазана.”

…В крайна сметка всичко, което се случва по време на тези първи атаки, е само предвестник на варварското поведение на Червената армия след навлизането и в границите на Третия Райх. Повече от 100 милиона души в хитлеристка Германия, се оказват в тъмен лабиринт, където ги чакат ужаси, много по-големи от тези, на които са били подложени западните страни по време на войната.

За руснаците тези територии стават място за отмъщение на зверствата, извършени от нацистите на територията на СССР. За три години германските войски избиват много хора и причиняват на руския народ неимоверни страдания – загиват 8,7 милиона съветски войници и 18 милиона цивилно население.

… и когато тази съветска орда влиза в Германия, тя представлява отвратителна гледка. …

Едни от най-големите жестокости са извършени в Кьонингсберг. Русите сриват града до основи и въпреки това на щурмовите групи се налага да се сражават за всеки метър, използвайки огнехвъргачки за да унищожат защитниците, които отказват да се предават. Един руски офицер си спомня: „ Никога не бяхме срещали такова яростн съпротива както в Кьонингсберг”.

Когато най-накрая градът пада, червеноармейците избиват хиляди цивилни. Жените били изнасилвани направо в родилните домове и болниците. Лекар си спомня отчаяните им викове:”Застреляйте ме! Застреляйте ме!”, но мъчителите избирали за жертвите си бавна смърт.

Михаил Вик (Michael Wieck), един от преживялите тази касапница си спомня: „Всеки срещнат мъж те убиваха, всяка жена – изнасилваха. През нощта от всички страни се чуваха писъци и викове за помощ. Те затваряха хората в мазетата на къщите и палеха домовете. Те изкарваха мирните жители, на полето, където се бяха водили сраженията и ги разстрелваха или изгаряха живи.” На евреина Михаил Виек не се изплъзва парадоксалността на ситуацията: „В началото Хитлер и нацистите се опитваха да ни унищожат, сега с това се заеха руснаците”.

Александър Солженицин, който в годините на войната е бил офицер артилерист, си спомня: „Всички ние знаехме, че немските момичета можем да ги изнасилваме и убиваме. Това се възприемаше едва ли не като бойно отличие”.

Изправено пред яростното, безпощадно руско настъпление, през една от най-студените зими на 20 век, немското население, стотици хиляди мирни жители в по-голямата си част пеша, поемат пътя на Запад. За да им даде възможност да се изтеглят, Вермахтът защитава този коридор до последно, не позволявайки на червеноармейците да затворят обръча на обкръжението. Само едно е било от значение – спасяването на цивилните от руското настъпление. Пътищата били препълнени с бежанци, а канавките от трупове. Мъртвите бебета и деца лежали направо в снега. Някои бежанци, ужасени от ставащото се връщат обратно казвайки:”Може би, руснаците не са чак толкова страшни за колкото ги представят”. След това те дълбоко са съжалявали за това си решение. Изравнявайки се успоредно с колоната връщащи се бежанци, руските войски ги разстрелвали с картечници – ставало е дума само за отмъщение.

По-късно, руснаците се опитват да се оправдават: „Припомнете си какво правеха немците в нашата страна” – казват те. И наистина , на всеки убит немски войник отговарят четири- пет руски загинали от ръцете на Вермахта, СС или Луфтвафе. В болшинството руски войници, всякакво чувство за жалост и справедливост умира много по-рано по стотиците бойни поля в родната им страна. И въпреки това, сега едва ли има човек, който без негодувание да мисли за участта сполетяла Източна Прусия, още повече, че това не е било оправдано от никаква военна необходимост.

Руснаците веднага започнали да плащат за своята жестокост. Ненужната победа в Източна Прусия им струва 600 000 убити и ранени, почти толкова колкото са всички загуби на англо-американците на Западния фронт.

По-късно им се налага да заплатят още веднъж. Виждайки какво се случва в Източна Прусия и Прибалтика, немците разбрали, че да се опитват да доживеят дo съветската победа, просто няма смисъл. На тях не им оставал друг избор, освен да се бият до край. Заради това, че победителите предложили на победените само смърт и страдания, сталинските армии на път за Берлин понесли огромни загуби.

Кървавата зима в Източна Прусия е един от най-страшните епизоди на ВСВ. Немците и до сега изпитват ярост, че Светът знае толкова малко за тези събития. Една жена от Източна Прусия ми каза: „Това беше нашият Холокост, но всички плюят на това”.

В самите руснаци, зверствата на Червената армия в Източна Прусия, предизвикват неловкост. Авторите на написаната от Москва официална военна история на така наречената „Велика Отечествена Война”, обикновено са много въздържани по тези въпроси, но все пак признават: „ Не всички съветски войници правилно са разбирали как трябва да се държат в Германия. В първите дни на боевете в И. Прусия са се наблюдавали отделни нарушения на правилното поведение”. Ненавистта на руските войници се увеличавала след освобождаването на районите окупирани от немците. С очите си виждали истинска пустиня – реколтата унищожена до корен, животните избити, милиони домове изгорени, болшинството от населението избито или отведено в робство. Редникът от съветската армия Витолд Кубашевски си спомня , как войниците от неговия взвод откриват в току що освободено село, че от обора на една от къщите се носи трупна миризма. Влизайки вътре, откриват, че помещението е напълнено с труповете на избити селяни. Още по-ужасни картини очакват съветските войници в германските концлагери. В Майданек на територията на Полша те откриват останките на 200 000 изгорени хора. Непосредствените контакти с вражеските войници, само наливали масло в огъня. Немците се държали нагло и самоуверено. В полевата болница, където работел военният лекар Николай Сенкевич, една група от немски военнопленници отказва да отговаря на разпита: „Ние просто ги отведохме на 100 метра в страни и ги разстреляхме”. Болшинството от предалите се немци, така и никога не видели военнопленнически лагер. „Ние убивахме пленниците просто така – казва капитан Василий Крилов – Ако на войник му заповядваха да закара пленник в тила, най-често го убиваха при опит за бягство”. Витолд Кубашевски си спомня, колко непоносимо е било за него да разстрелва пленниците и как се старал да не ги гледа в очите. Но както и всички, той стрелял, изпълнявайки заповед. „Във войната има едно правило – отиваш в бой, виждаш врага и врагът за теб не е човек – си спомня сержант Николай Тимошенко и добавя – Ако вдигнеш ръце, ти не се спасяваш”. Особено отвращение на руснаците, предизвиквали претенции те на немците, че принадлежат към висша раса. „Те напълно са лишени от срам – казва съветският кореспондент Алексей Сурков – За да се измият, се събличат на голо пред жените. Те пърдят в столовата по време на храна. Какво си въобразяват, че са си в къщи ли?”

Яростта на завоевателите се увеличила, когато те за пръв път виждат колко богато живеят немците. „Техните градове и села в сравнение с нашите, изглеждаха като земен рай – казва лейтенант Генадий Клеменко – Всичко беше така уредено. Не мога да разбера, защо те ни нападнаха през 1941 и така се отнасяха с нас?”

На сталинските войници се е препоръчвало да водят „списъци на възмездието”, записвайки данните от немските зверства и да описват личния си принос в „уреждане сметките” с врага. Политкомисарите по този повод провеждали „митинги на възмездието”.

Сталин въобще не се е интересувал колко хора ще загинат за да му донесат победата и успешните атаки на пехотата и танковете му, били по-скоро резултат от жертвата и саможертвата на войниците, отколкото на хитроумна тактика или предвидливост.

Десетки „тридесет и четворки” настъпвали в линия едва ли не борд до борд. Немците унищожавали 4-5 танка, но на тяхно място се появявали нови. Зад тях на вълни вървяла пехотата. Както си спомня един немски войник: „Вие просто не можете да си представите – те вървяха и вървяха, тяхната пехота буквално се хвърляше на нашите танкове, тичайки , с викове,, даже тогава когато пред нашите окопи се образуваха планини от трупове. Възможно ли е някой да спре такива хора?”

Числата на съветските загуби и до ден днешен са предмет на противоестествена гордост за много ветерани. „Разбира се, в съветската армия с пренебрежение се отнасяха към човешкия живот – отбелязва артилеристът Владимир Гормин – Никой не знаеше колко хора загиват, а това и никого не вълнуваше.”

Генералите хвърляли своите ударни армии в челни атаки, без да се интересуват от противниковите контраатаки и без да се страхуват от обкръжение. „Немците ги отрязваха от тила, седмици оставаха в обкръжение, свършваше им горивото, храната, боеприпасите -казва руски офицер – Но те бяха длъжни да пробият!”

Руснаците били безпощадни в ръкопашен бой и особено страшен противник през нощта. Прерязвали гърлото на немските часови и след това оставяли изкормените трупове за назидание на другарите им.

Изключителната храброст и упорство на червеноармейците, се съчетавали с крайна недисциплинираност и чудовищно пиянство: пиенето на водка било единствено, което помагало да понасят фронтовите несгоди. Даже неуморимите заградителни команди и наказателни взводове не успявали да удържат войниците от ексцесии, често смъртно опасни.

Когато войниците от една бригада, пленили цистерна с чист спирт, те открили по нея огън и когато спиртът текнал от стотиците дупки, те налягали под струята за да пият. Много от тях се напили до безпаметност и за тяхно нещастие точно тогава немците тръгнали в контраатака …

Трима войници опитвайки се да направят подобно нещо с една огромна бъчва в една унгарска изба, просто се удавили във виното.

Безразсъдността на съветските войници зад волана се е превърнала в легенда. Транспортната служба към тила поставяла табели „Намали или ще загинеш”, но шофьорите игнорирали това предупреждение – и наистина загивали.

Владимир Гордин веднъж видял как три камиона от автоколона един след друг падат в пропастта. Разбира се, не всички съветски войници били глупаци или герои.

В първия си бой, 17 годишният Анатолий Осминов треперел когато по бронята на танка му се изсипала градушка от куршуми. Той признава, че се е подмокрил от страх и това се случва на много войници от всички фронтове: „ В последствие свикваш с опасността, както свикваш да убиваш – разказва той – В началото си мислех: Как бих могъл да убия човек? Но след това разбрах; или ти ще го убиеш или теб ще убият.”

1944-1945. Варварите в Балтийско море. Armageddon The Battle For Germany 1944-1945

Wilhelm Gustloff – The Greatest Marine Disaster in History

Когато коридорът се затваря, цивилните, които не са успели да се изтеглят по суша, се опитват да се измъкнат по море и това става причина за нова трагедия. По балтийските пристанища на Германия, хиляди хора се бият помежду си за място на корабите заминаващи на Запад – някои падали във водата, хлъзгайки се от препълнените кейове, а други били избутвани от тълпата.

От пристанището в Гдиня, недалеч от Данциг, започнал да товари бежанци и корабът „Вилхем Густлов″ , който преди войната е извършвал презокеански пътнически пътувания. В мирно време, корабът взимал на борда си 1900 души. Но на този ден, списъкът е значително по-дълъг – 6000 човека, в това число ранени от военните болници с ампутирани крайници и бременни жени, за които на палубата е било приготвено родилно отделение.

По-късно, когато „Вилхем Густлов″ се отделя от кея, той е бил обкръжен от цяла флотилия лодки, препълнени с бежанци. Молещи се да ги вземат на борда, жените повдигали с ръце децата си. Смилявайки се, екипажът спуска товарните мрежи … и както се предполага по тях се качили още 2000 души. Тези, които успели изпитали огромно облекчение, но уви не знаели че са обречени. Напускайки пристанището, износеният претоварен кораб, бавно преодолявал вълните на зимното Балтийско море.

Той става лесна мишена за съветския капитан-подводничар Александър Маринеско, който пуска по него торпеда украсени с лозунги „За Родину!”, „За Сталинград!”, „За советский народ!”.

Раздали се три оглушителни взрива, след което „Вилхем Густлов″ силно се накланя и след 70 минути потъва. Жертвите на тази катастрофа са най-многобройните в историята на мореплаването, надминаващи тези на „Титаник”. 7000 човека умират.

На борда се разиграват ужасни сцени. Стотици млади жени от спомагателното отделение на германския БМФ са имали щастието да загинат веднага – едно от торпедата избухва точно под помещенията където са били настанени. Старците, болните и ранените не могли да се придвижват – тяхната смърт била дълга и мъчителна. Хората крещели, хванати в капан между водонепроницаемите прегради, които се спуснали веднага след взривовете. Моряците с изстрели във въздуха се опитвали да обуздаят обезумялата тълпа, тичаща нагоре от долните палуби. Един от стюардите, минавайки покрай една от каютите чул изстрел. Отваряйки вратата, той видял офицер от ВМФ, стоящ с пистолет в ръка пред трупа на млада жена и дете, другото дете с ужас го държало за крака. „Изчезвай!” – извикал офицерът и стюардът затворил вратата, не попречил на бащата да приключи със семейството си.

Даже за по-голямата част от тези, които имали късмета да попаднат в спасителните лодки, трагедията не приключила. Мнозинството от тях замръзнали преди да дочакат спасителите, които пристигнали на разсъмване. Спасили се само 949 души. Страшната съдба на „Вилхем Густлов″ , някак си се загубила на фона на трагичната 1945 година. И днес тя е позната само на малко хора и на историците.

http://germantiger.blog.bg/history/2011/04/05/genocid-dyshterite-na-germaniia-1.723077

http://germantiger.blog.bg/history/2011/04/12/genocid-dyshterite-na-germaniia-2.727897

Акцента е очеваден. Да се мрази всичко руско.Типично за новите лизачи и лъскачи на задници.
Как си представяш войната цифльо?

Русофоб съм. И го заявявам най-открито.